Живял някога вълшебник.

Голям, особен, красив и много, много добър…

Но той бил сам и нямало никой,

с когото да бъде заедно.

Нямало никой, с когото да си играе,

на когото да показва внимание,

и който също да му обърне внимание.

Намало никой, с когото той би могъл

да сподели всичко,

което притежава.

Какво да прави?…

Защото е толкова тъжно да бъдеш сам!

Тогава той си помислил: „А, ако създам камък,

дори много малък, но красив?

Може би това ще ми е достатъчно?

Ще го галя и ще чувствам,

че има някой до мен.

И тогава и на двамата ще ни бъде добре,

защото е толкова тъжно да бъдеш сам!”

Махнал със своята вълшебна пръчица

и до него се появил камък.

Точно такъв, какъвто си представял.

Гледал той камъка, прегръщал го,

Но камъкът никак не му отвръщал, не мърдал.

Даже ако го удари или гали -

той си оставал безчувствен!

Как да дружи с него?

Започнал вълшебникът да пробва да прави още камъни -

други, най-различни - 

скали и планини, земи и суши,

земното кълбо, слънцето и луната…

Запълнил с камъни цялата вселена,

но всички те били  просто камък -

нямало от тях никакъв отговор.

И както по-рано, той чувствал,

колко е тъжно да бъде сам…

Помислил си вълшебникът:

„Може би, вместо камък – да създам растение,

например красиво цвете?

Ще го полея с вода,

ще го оставя на въздух и на слънце,

ще се грижа за него -

и цветето ще се радва.

И заедно ще ни бъде добре,

защото е толкова тъжно да бъдеш сам…”

Махнал с вълшебната си пръчица

и пред него се появило цвете.

Точно такова, каквото искал.

Започнал той от радост да танцува пред него,

а цветето не танцувало, не се въртяло,

почти не го усещало.

То реагирало само на това, което вълшебникът му давал.

Когато вълшебникът го поливал – то оживявало,

Не го ли поливал – то започвало да умира.

Но, как може да дава толкова малко

на такъв добър вълшебник,

който е готов да отдаде цялото си сърце!…

Какво да прави?…

Защото толкова е тъжно да бъдеш сам!…

Започнал вълшебникът да създава всякакви растения -

големи и малки, градини и гори, дъбрави и полета…

Но всички те, като първото растение -

не му отговаряли.

И както по-рано той усещал колко тъжно е да бъдеш сам…

Мислил вълшебникът, мислил, и измислил:

„А, ако създам някакво животно?

Какво именно? Най-добре куче. Да, куче!

Такова малко, весело, ласкаво.

И през цялото време ще си играя с него,

Ще отидем да се разхождаме и моето кученце ще бяга,

и напред, и назад, и около мен.

А когато ще се завръщам вкъщи, в своя замък,

точно така, когато се връщам в нашият замък,

то ще се затича към мен да ме посрещне,

и  толкова хубаво ще ни бъде заедно.

Защото толкова е тъжно да бъдеш сам!”

Махнал той с пръчицата си

и се появило до него кученце,

точно каквото искал.

И започнал да се грижи за него.

Хранел го, поял го, прегръщал го,

миел го и го водел на разходки -

Всичко правел за него…

Но кучешката любов

се състои само в това -

просто да стои до него,

да лежи в краката му, да ходи след него.

Видял вълшебникът със съжаление,

че дори кучето,

с което така добре си играе,

въпреки всичко не е способно

 да му отвърне с такава любов,

каквато той му дава.

То е неспособно да му бъде равностоен приятел,

не е в състояние да оцени всичко,

което той прави за него!

А вълшебникът толкова силно желаел това!

И започнал да създава около себе си

риби и гущери, птици и животни -

но ставало само по-зле.

Никой не го разбирал.

И както по-рано чувствал колко тъжно е да бъдеш сам…

Дълго мислил вълшебникът и разбрал:

„Истински приятел може да ми бъде само този,

който силно ще се нуждае от мен

и ще ме търси.

Това трябва да бъде някой,

който да може да живее като мен,

да може да прави всичко като мен,

да може да обича като мен,

да разбира като мен.

Само тогава той ще ме разбере!

Но да бъде като мен?… ммм…

Кой може да бъде такъв, като мен

- да може да оцени това, което аз му давам

и да може да ми отвърне със същото?

Защото и вълшебникът се нуждае от любов.

Кой може да бъде подобен на мен,

така че, заедно да ни бъде добре,

защото толкова е тъжно да бъдеш сам!..”

Помислил вълшебникът:

„Може би, това е човек?

И наистина…, именно той

ще може да ми стане близък мой приятел.

Ще може да бъде като мен.

Трябва само да му помогна в това.

И тогава вече заедно ще ни бъде добре,

защото толкова е тъжно да бъдеш сам!…

Но, за да ни е добре заедно,

той трябва преди това да усети,

какво значи да бъде самотен, без мен.

Да усети, как съм аз … без него,

До колко е тъжно да бъде сам!…”

И отново махнал вълшебникът  с пръчицата -

и се появило далече от него едно място,

и в него – човек…

Но човекът бил толкова далече от вълшебника,

че даже не почувстствал и не разбрал, че съществува вълшебник,

който го е създал и всичко е направил за него:

камъни, растения, животни и птици,

къщи и гори, полета и планини.

И още много неща…, целият свят…

Дори футбола и компютъра!

Всичко това притежава човекът…

А вълшебникът така и си останал сам…

А, колко е тъжно да бъдеш сам!…

И така, човекът дори не подозирал,

че съществува вълшебник,

който го е създал,

който го обича,

който го очаква и му вика:

„Ей, нима не ме виждаш?!

Та, нали това съм аз…, аз всичко ти дадох,

Хайде, ела при мен!

Двамата заедно ще ни бъде така добре,

защото толкова е тъжно да бъдеш сам!…”

Но, как може човекът, на когото и така му е добре,

който си има дори футбол и компютър,

който не познава вълшебника…,

изведнъж да пожелае да го намери?

Да иска да се запознае с него,

да се сближи с него и да се сприятели с него,

да го заобича, да му бъде приятел,

да му бъде близък?

И, по същия начин, да каже на вълшебника:

„Ей!… Вълшебнико!…

Ела при мен, заедно ще ни бъде добре,

защото е тъжно да бъда без теб, сам!..”

Защото човекът познава само тези, като него,

и само това, което се намира наоколо.

Знае, че трябва да бъде, като всички останали.

Да прави това, което правят всички.

Да говори така, както говорят всички.

Да желае това, което желаят всички.

Да не дразни големите, красиво да моли.

В къщи – компютър, в края на седмицата – футбол,

и всичко, което иска, той го има,

и за какво му е въобще да знае,

че съществува вълшебник,

на когото му е тъжно без него?…

Но вълшебникът е добър и мъдър.

Той наблюдава незабележимо човека…

…И ето, в особен час…

Тихо-тихо, бавно, внимателно…

замахва

със своята пръчица… “Чук! Чук!”

И ето, човекът вече не може

да живее както по-рано…

И нито футбола, нито компютъра вече

го радват…

И иска, и търси той нещо…,

без още да разбира, че

вълшебникът е докоснал с малката си пръчица

сърцето му, казвайки:

„Хайде!.. Започни вече,

тръгни към мен, заедно ще ни бъде добре,

защото сега и на теб ти е тъжно да бъдеш сам!..”

И вълшебникът – добър и мъдър -