Днес се оказахме в много интересна и необичайна ситуация. Човечеството неведнъж си е задавало въпросите: накъде вървим? Каква е целта на развитието ни? А по-нататък? Какво трябва да изменим, за да подобрим положението на нещата?

Хилядолетия сме мислили за това. В нас винаги е звучал неотменният въпрос: накъде да вървим? Какво иска природата от човека? Накъде го тласка?

През цялата история до сега сме намирали път, неизменно получавайки импулси в една или друга насока. Но днес, след хилядолетия човешко развитие, се създаде необичайна ситуация. Човек винаги е развивал егоистичната си сила – желанието да живее по-добре, да изпита най-добрите усещания, повече да знае и разбира, да бъде богат, умен, известен, щастлив и т.н.

Но тази сила внезапно пресъхна, изчезна – и почувствахме особена, небивала умора, всеобща депресия, всеобщо отчаяние. Ние разоряваме природните ресурси на планетата, не искаме да се развиваме повече и сякаш се обърнахме против течението на цялата история. Загубихме вяра в бъдещето: то настъпва, но е нежелано в очите ни. А и не знаем какво да правим с него.

Точно тук, изследвайки природата, откриваме всеобща криза, обхващаща всички сфери на човешката дейност. Това е действително глобална криза. Тя не е свързана с отделна държава, общество или човек, тя е породена от необичайния преход към нов вид социална формация, тя не е ограничена от  нови тенденции, нови подходи към културата, образованието, науката, социалното устройство, семейството… Тя се проявява във всичко. Човек вече реализира всичките си сили и възможности – и започна да си задава вечните въпроси. Това се отнася не само до философите и мислителите – най-различни хора се питат: „Какво всъщност става?“

Благодарение на прогреса ние овладяхме голяма мощ. С един бутон можем да унищожим целия живот на Земята. Летим в космоса, спускаме се до морските дълбини. И едновременно с това, природата, климатът, обкръжаващата среда властват над нас без всякакво милосърдие – и ние сякаш загубихме пътя. Не че изминалият курс беше добър, но поне ни водеше напред, тласкаше ни към развитие. А сега – не.

Нещо повече – проблемът не се ограничава само с това. Да предположим, че се спрем, че останем такива, каквито сме – но и на това не сме способни. Напротив, всичко преживяно сякаш изтича от ръцете ни. Промишлеността, построена за последните няколко века, внезапно забуксува. Науката се оказа в тупик. Културата и общественият живот стигнаха до там, че е срамно да кажем какви „ценности“ ни увличат, с какво се пълни телевизията и интернет, какво ниво и какъв род съдържание тече там, с какво ни тъпчат. Средствата за масова информация са оплели в мрежата си целия свят – технически сме на висота. Но съдържанието на живота ни се спуска все по-надолу, става гнусно и жалко. То абсолютно не съответства на потенциала ни за използване на съвременните средства за комуникация.

Сблъскахме се с огромна криза в семейния живот. От една страна, хората са самотни, а от друга, са като слепи: живеят в един блок, но дори не се познават – само блуждаят от ъгъл в ъгъл, без сили да се срещнат, да се запознаят, да се сближат истински, в топла атмосфера и доброта. Не можем да създаваме семейства, не искаме да раждаме деца, а и не сме уверени, че животът ще продължи както по-рано. Защото природата ни, егоизмът, общото зло ни управлява и ни води неизвестно накъде.

Половината население все още може да води нормален семеен живот, да изкара на бял свят ново поколение и да го възпита. Но и тази половина вече е недоволна в тази сфера.

В нас расте вътрешна криза, отчаяние. Депресията излиза на първо място в списъка на недъзите и предизвиква едва ли не всички останали недъзи. Изпитваме постоянен страх за това, което е и което ще бъде. Мъчат ни климатични катастрофи и бедствия, предизвикани от собствената ни егоистична природа, над която човек абсолютно не е властен.

Всичко това ни е ясно. Хиляди учени по целия свят наблюдават тази тенденция. Има много изследвания на тази тема, с които по принцип всички са съгласни. Ситуацията е достатъчно добре анализирана от учените, социолозите, политолозите, специалистите в областта на образованието. Но едновременно с констатирането на фактите, откриваме и собствената си безпомощност, неспособността си да се справим със случващото се. Нямаме решение.

Човечеството е болно и болестта му се проявява в множество симптоми. Точно както при общо отслабване на организма нито един анализ не дава положителни резултати. Самата структура на системата не функционира както трябва, не поддържа хармония и равновесие с останалите подсистеми.

Можем вече да поставим диагноза – това е човешкият егоизъм, човешкото зло, завист, ненавист, горделивост, тщеславие, които властват над него. Но не можем по никакъв начин да спрем причините за сегашната ситуация. Човек е като заблудило се същество, готово да погуби себе си и цялата своя цивилизация. Предварително знае какво става, но не е по силите му да се спре и независимо от всичко, върви на заколение, към печален финал.