Чели ли сте книгата на Джеймс Клавел „Цар Плъх”? Там главните герои, след дълъг престой като военнопленници в лагер, излизайки на свобода, се чувстват още по-объркани и смазани, отколкото са били вътре, заради настъпилата празнота под формата на въпроса: „Ами, сега накъде?”. Там, в лагера, макар и пребиваващи при нечовешки условия и под ежедневна заплаха от смърт, те се чувстват един вид „защитени”, макар и тогава да не са го разбирали и осъзнавали,  колкото и брутално, и абсурдно да звучи това. Така, предполагам, някога са се чувствали и мъжете, отбивайки военната си служба в казармата. Докато са били там, са роптаели срещу престоя си, но излизайки, неизреченият въпрос: „А, сега накъде?!” е застивал мълчаливо в очите им. Така и с военните лица, служили дълго време в армията по време на социализма, след като се пенсионираха, ги препращаха в специални служби, готови да им помогнат да се адаптират към външния свят и условия. А, да сте гледали филма „Изкуплението Шоушенк”? Там пък, главният герой, в ролята на Морган Фрийман, излизайки на свобода след близо тридесет години затвор, не може свободно да посещава санитарния възел или казано по-просто – не може да си свърши работата по естествен начин, ако не попита и не получи за това специално разрешение. Така е свикнал просто. А колко голяма част от нашите родители и още по-голяма част от нашите баби и дядовци милеят за отминалия социалистически строй? И за какво?! От наша гледна точка, нима им е било хубаво?! Не, но тогава просто някой им е казвал какво да правят. Има нещо, което обединява всички тези хора – чувствали са се защитени и осигурени по някакъв начин. Живеели са по едни правила и не им се е налагало да мислят за нещата, които сега тормозят все повече млади хора, и те чувстват, че губят почва под краката си. Тормозят се за смисъла на този живот, защото това им се налага, усещайки все по-осезаемо свободата на духа си…

И аз така. Нуждаех се от работа, с установено работно време и заплащане, имах нужда някой да ми казва какво да правя и как точно да го правя. Сякаш външната подредба на нещата и обстоятелствата ще подреди и вътрешния ми объркан свят, хаоса в душата ми. Да, ама не! Имала съм и съм нямала пари, но вътрешният ми покой и щастие не са зависели от това. Парите не ми дават отговора на въпроса за това, какъв е смисълът на тази земя за мен самата. Объркана съм, няма да го крия. И все повече хора срещам със същия страх в очите, макар и маскиран под много други имена. Да работя?! Защо да го правя?! За осигуровки, пенсия, здраве, щастие, семейство – за какво?! Колко хора се страхуват като мен да имат собствено семейство, защото се чувстват неуверени и несигурни в тези смутни времена. Виждам как нещата, на които са ни учили нашите родители, вече не само, че не са актуални, но и стават все по-кухи и празни от към съдържание. Че какво мога аз да дам на едно дете след време, на какво да го науча, как да му отговоря на въпросите, на които аз самата не знам отговора?! А колко родители само при мисълта за друго дете изпитват истински, неподправен ужас. Те разсъждават така: „Защо да имаме още едно дете, след като ще лишим първото от толкова много неща?!”. Нима щастието, грижите и обичта се измерват с вещи, с пари?! Хората са объркани и много от тях не разбират това. Те не знаят какъв е смисълът на тяхното съществуване. Смътно усещат това, но не могат да го изкажат. Ето защо се страхуват. Не е възможно само да се родиш, да се изучиш, да работиш, да имаш семейство и накрая да умреш. Трябва да има нещо повече! Паулу Коелю в книгата си „Алхимикът” е написал, че всеки човек си има лична легенда, която трябва да изживее. Е, добре, залъгвах се близо десет години с това, но вече не ми е достатъчно. Трябва да има нещо повече!

Хората днес не вярват в нищо. Ежедневно се лутат ту из различните религии, ту из разните учения, ту из „трябва да има нещо повече”. Господ ли?! Ами, че къде е Господ днес, когато умират беззащитни децата ни? Нали е милостив и всевиждащ? Няма го! Къде е този Господ и нима се радва, когато ние се самоизяждаме тук, долу? Къде е този Господ, когато хиляди умират от глад, нищета и бедствия? Няма го!… Трябва да има нещо повече от това!…

Днес няма кой да ти казва и да ти нарежда какво да правиш. Все повече хора, които обръщат погледа си навътре в себе си, все по-ясно долавят, че всичко зависи само и единствено от тях. Че няма кой да ги закриля и пази, че няма някой друг, който да носи отговорността за случващото се наоколо, вместо тях. И това ги плаши. Плаши ги това, че ако се провалят, няма да има върху кого да прехвърлят тази отговорност за провала. Плаши ги и увереността в собствените сили, защото я нямат. Да, те не са готови да носят такъв товар на плещите си. Плаши ги това, че няма да се справят, и останалите ще видят всичко. Е, тогава какъв кураж да вдъхнат на собствените си деца?!… Не сте сами, мили хора, много сме!

Трябва да има нещо повече!…

Пепи Оджакова