Къде свършва независимостта и започва самотата? „Аз мога да съм сама, а ето, че ти не можеш” – чувайки такава фраза, в първия момент искам да възразя: „И аз мога! Аз също съм самостоятелна, не се нуждая от никого, също съм и силна, и независима…” Но после, размишлявайки, разбираш, че това не е така. Ти действително не можеш да бъдеш сама.
А кой може? И ако някой може, то докога така? Докога може да кара без другите? Да не зависиш от никого и да не бъдеш необходим на никого? Навярно всеки от нас е слушал родителите, учителите или просто „доброжелателни и мъдри” хора, че можем да разчитаме само на себе си в този живот, а да се опират или доверяват на някого по изключение могат същите тези родители, учители и „доброжелателни и мъдри” хора. А от друга страна, обществото ни „принуждава” да установяваме връзки с приятели, колеги, да се омъжваме.
И ето, конфликтът започва: „Ами, ако сложат колегата на моето място? Ами, ако приятелят ми ме предаде? Ами, ако мъжът ми отиде при друга? Каква съм тогава аз, ако мисля така за другите?”. Ужас, колко е объркано всичко!
Тогава, не е ли по-добре действително да си останеш сам? Да се изкачвам по стълбичката на кариерата си там, където колегите са малко или въобще няма такива, да не се омъжвам, е, приятели ме търсят в интернет, но никога не се срещам с тях. Никой не ти е задължен с нещо и ти не си им длъжна. Да имаш дете не е толкова належащо, светът не е същият и времената са други. А пък родителите, които кой знае защо още съществуват, по същите тези причини – да вървят в старчески домове.
И ето – седиш си ти САМА! Независима, силна, самостоятелна, на никого и с нищо не си длъжна, а ти се иска да виеш като вълк в тази самота и пустота!
Така че, може би е по-добре да се вслушаш в другите? Например, в Сенека: „Човек, който мисли само за себе си и търси във всичко изгода за себе си, не може да бъде щастлив. Искаш да живееш за себе си – живей за другите”
Лилия Eрнст