В живота си човек се сблъсква с различни неприятности, трудности, болки, катаклизми, кризи и когато живее, на него му става съвсем некомфортно и често възниква глобалният въпрос: „Какъв е смисълът на случващото се (защо и кому е нужно)?“.
Ако не разберем каква е целта на съществуването ни, ако не изясним кои сме ние, къде се намираме и как трябва правилно да функционираме, то проблемите и неприятностите ще възникват все по-често, показвайки ни колко неправилно използваме самите себе си и нашия живот. Така, както ще се счупи детско столче, ако на него се опита да седне възрастен чичко или както прахосмукачката няма да може да работи нормално, ако и се сложи малка батерийка, за да работи.
И все пак, ако у човека възникне някакъв проблем, то къде може да се обърне за помощ за решаването му? До този момент бяха разпространени два основни подхода за решаване на проблемите на човечеството: научен и религиозен. Също така в последните години т.н. „духовни” практики набират все по-голяма популярност. Независимо от това, че има редица отличителни особености, този подход трудно може да се отнесе към един от основните.
Разбира се, своеобразен отдушник за страдащите от живота могат да станат културата и развлеченията, но няма да ги разглеждаме, защото и културата, и развлеченията не решават проблемите на човека, а преди всичко му помагат да се разсее, да забрави и да се отпусне в трудните моменти от живота.
Какво представят сами по себе си упоменатите по-горе подходи:
1. Научният подход за познание на реалността действа само в области на определението „материалният свят в обективната реалност”. Научният метод на познанието не може да разкрие СЪЩНОСТТА на обектите и явленията на Реалността. По-скоро има приложно значение и най-важните за него се явяват количественото описание на тези обекти и явления, които се проявяват в материалния свят. При това, описанието е толкова по-точно, колкото е по-приближено към същността, затова по принцип науката може да се приближи към същността, но този процес е безкраен и още няма нито един процес или явление, същността на които би била постигната чрез научните методи на познанието.
2. Религиозният подход често се представя като отговор на човешката потребност да престане да усеща състоянието на обърканост или страх от смъртта (и съпътстващото желание да не се умира). Определяйки света отвъд пределите на живота (духовния свят), тези потребности сякаш се удовлетворяват, обезпечавайки смисъла, целта и надежда за нашите (в противен случай безсмислени, безцелни и последни) дни. Убеждението тук се състои в това, че трябва да търсим Висшата Сила, която да ни обезпечи целта чрез Божествени наставления. Решението да вярваш в тази власт се явява основен религиозен подход, изцяло изключващ каквато и да е доказателствена база и отдавайки го на последователи във властта на собственото въображение.
3. Спецификата на „духовните” практики е обусловена от това, че целта на практиката, обичайно обосновавана като „висше духовно състояние”, не принадлежи (както и в религията) на областта на материалния свят и практически не може да бъде достигната и осъществена на това ниво. А комплексът от средства, използвани за постигане на целта, е изцяло и напълно свързан (както в науката) с материалните ни тела (медитации, упражнения и др.), но по този критерий истинността за напредването се явяват лични вътрешни усещания на човека, които могат у всеки да се отличават кардинално.
„Духовните” практики носят в основата си мистично-аскетичен характер: понижаването на собствените потребности и желания до минимално възможно ниво и изпълняването на определени упражнения и методики позволяват на човека да почувства в материалните си усещания състояния, които се представят сякаш усещане на Духовната реалност.
Целта – това е „максимално щастие”.
По такъв начин виждаме, че ако у човека е възникнал някакъв проблем, той може да използва плодовете на науката (например, ако човекът няма нищо, може да отиде до магазина и да купи необходимата храна, създадена с помощта на науката); може да се обърне към религията (да се моли и да вярва в помощта свише, ако, например, животът е загубил смисъл и не е сполучил), може да се занимава с „духовни” практики (искайки да оздравее, личностно или духовно да напредне, изпълнявайки комплекс от определени упражнения).
Независимо от големия набор от всевъзможни методи, от изпробвани подходи, човешкият живот не става по-лек и по-прост, а повече напомня за тичане на плъх в кръг с цялата увеличаваща се сложност (решавайки едни проблеми, веднага се сблъскваме с нови, още по-сериозни).
Логиката и здравият смисъл подсказват, че за да получи възможност за решаване на проблема, човек трябва да се издигне на много по-високо ниво над него (от ниво следствие на ниво причини). Тогава се появява възможността да види кое се явява източник и кое следствие от всяко явление, и да направи правилните изводи, не водещи до заблуда.
Ще илюстрираме това на следващата схема. Да си представим, че има някаква обща цел, към която науката се стреми от нивото си, към която религията пък се стреми от своето, вероученията, „духовните” практики и всички други области на човешкото познание.
Такава цел може да бъде „максимално щастие” или „максимално комфортно човешко състояние” сега или за в бъдеще – не е важно, но всички науки, религии, вероучения и прочее се стремят към това, човек да се чувства добре и комфортно. Разликата е единствено в това, че всяко направление, всеки подход върви по своя път и когато човек, например, се намира в точка А, естествено, че всички останали пътища (Б, В, Г, Д) се възприемат като противоположни на подхода и в по-добрия случай не му пречат.
Представете си, например, ръка с пръсти. Когато се намирам в точка, в която пръстите се съединяват (цел), виждам всички пръсти и виждам, че разните пътища (А, Б, В, Г, Д) могат да доведат до една цел, но също така разбирам, че всеки пръст представлява само и единствено част от цялата ръка и че се допълват един друг, образувайки едно цяло. Ако се намирам на края на всеки пръст, виждам само пръста си и съм уверен, че е прав (наистина съществува) само той, а всички останали се заблуждават (нямат право на съществуване).
Същото е и със съществуващите подходи за познанието на света. Защо науката, религиите, вероученията и прочее се намират в постоянно противопоставяне? Защото те не застават на ниво причини (цел), а продължават да се намират на ниво следствия (от подходите А, Б, В, Г, Д), където всеки един път (подход) се отличава от другите, всеки е прав по своему, но не виждайки общата картина, нито един от тях не може да получи самостоятелно пълноценен резултат – да доведе човека до щастие.
Създалата се ситуация с различните подходи много добре се изобразява със следната притча:
Слонът и слепците
Зад планините имало голям град. Всичките му жители били слепи. Веднъж някакъв чуждоземен крал, заедно с войската си, разположил лагера си недалеко от града, в пустинята. В кралската войска имало огромен боен слон, прославил се в много битки. Само с вида си карал враговете да треперят. Всички жители на града нямали търпение да разберат какъв е този слон и изпратили няколко от най-умните слепци на това общество, за да разберат това.
Нямайки никакво понятие за това, какво представляват слоновете, посланиците взели да го опипват от всички страни. Един от тях опипвал главата на слона, друг ушите, трети бивните, четвъртият хобота, останалите краката и опашката. Всеки от тях, опипвайки някаква част от слона, решил, че сега вече знае какво представлява по себе си слонът.
Когато се върнали, тълпа от нетърпеливи граждани ги наобиколила. Хората разпитвали за формата и размерите на слона и изслушвали обясненията им. Слепецът, опипвал главата на слона, казал: „Слонът е като гърне”. Този, достигнал ухото, казал, че слонът е нещо неголямо, широко и грапаво, като ковьор. Слепецът, пипал бивните, казал, че слонът е като палешник на плуг, този, който докосвал хобота, твърдял, че слонът – това е голям и силен змей, на този, който опипвал нозете, слонът му се струвал като голямо дърво, което не бива да се обхваща с ръцете. „А на мен слонът ми се стори, като малък и пъргав гущер” – казал последният слепец, който пипал опашката.
Тогава те започнали да се карат и да крещят: „Да, така е! Не, това не е вярно! Слонът въобще не е това! Да, слонът е подобен на това!”. И така нататък, докато не се сбили и разпръснали на различни страни, водейки със себе си този, който им е повярвал.
В последствие, всички станали „велики” Гуру, разработили свои учения, обясняващи на последователите, какво е това слон. Но отчитайки факта, че всеки от слепците е докосвал само по една от многото части на слона, става ясно, че те го възприемали погрешно и не могли с ума си да обхванат всичко, защото знанието не е спътник на слепеца. Всеки нещо си е въобразил за слона, но бил еднакво далеч от истината. И само договаряйки се помежду си и събирайки в едно цялата разпокъсаност на представянето, у слепците би се появил шанс да придобият знание, максимално приближено към истината.
Как да решат проблема при все това?
Именно в мига, когато човек започва да вижда недостатъците на съществуващите направления и необходимостта от интегрален подход към живота. Може да се издигне от ниво следствия (подходи, където може дълго да се спори за това, какво е това наука и какво религия, какъв подход е правилен, а кой не и в какво кой е прав и кой не) на ниво причини (цел) и от там да разгледа всичко останало.
Ползата от този подем може да се види, разглеждайки следния пример: нека си представим стая, 2 на 2м., в която пълзи малък охлюв. Той пълзи от стена (А) и в някакъв момент от време допълзява до средата на стаята (Б) и продължава да се движи напред. Охлювът е малък и няма голям ъгъл на зрение и съответно има ограничена възможност за възприемане на обкръжаващата го действителност: охлювът не знае къде се намира, къде пълзи, не вижда от къде е дошъл (А) и къде отива (В).
И в този момент, в стаята влиза човек. Неговият ъгъл на зрение очевидно е голям: човек вижда самия охлюв, по следата, оставена по пода, вижда от къде е започнал да пълзи (А), вижда посоката му на движение, т.е. накъде ще пълзи. При което той вижда не само къде ще отиде (В), а и варианти на една евентуална посока (Г, Д), ако изведнъж охлювът свърне в някаква друга посока. Тоест дори и да не е направил нещо, човек вижда всичко това и предварително знае възможните последствия от решенията му. А разликата, преди всичко, е в нивото на възприемане на обкръжаващата действителност. Така че, важното в живота ни е на какво ниво се намираме: или на нивото на охлюва и възприемам всичко вътре в ситуацията, или се издигам на ниво човек и разглеждам всичко отгоре, с по-голям ъгъл на зрението, тогава ми стават ясни много неща, които по-рано са ме затруднявали.
Повдигайки се във възприятието си, усещанията, разбирането и постиженията на по-високо ниво, по-високо от споровете, по-високо от различията, по-високо от науката, по-високо от религията (обединявайки и интегрирайки в себе си всички подходи), по-високо от стандартното виждане на ситуацията, човек разкрива нови възможности, които му помагат да намери мястото си в живота, да разбере смисъла на съществуването и качествено да промени собствения си живот, в страна на максимално щастие.
Системно устройство на мирозданието
Как все пак, използвайки интегралния подход към света, може да се изясни, например, по какъв начин трябва да съществува човешкото общество, по какви принципи и правила? Затова трябва да се погледне наоколо и да се изяснят тези закони, по които всяка жизнеспособна система в природата трябва да съществува.
Нека се възползваме от двете известни открития на учените за устройството на нашето мироздание. Първото откритие (известно още на древните гърци) се състои в това, че целият свят представлява едно единно цяло, съставено от части, а второто откритие (достижение на квантовата физика) допълва първото с това, че всяка частица от вселената е холографска проекция на една единствена реалност.
Тоест, ако в нашия свят съществува някаква система, то тя влиза в състава на по-крупна система (подобна на нея) и на свой ред включва в себе си много по-дребни системи (подобни на нея). Това може да се сравни с комплект матрьошки, скрити една в друга. Освен това, съществува определен закон (обща сила), който действа на нивото на всички системи, имайки незначителни отличия на проявлението си на нивото на всяка система поотделно на силата на особеностите (например, проявлението на силата на притегляне на Земята и на Луната).
Ако разглеждаме човека като система и се движим надълбоко вътре в нея, е видно, че тази система се състои от много по-малки системи – органи, органите се състоят от тъкани, тъканите от клетки, клетките от молекули, молекулите от атоми и т.н. В същото време, самата система „човек” се явява съставна част на други системи: човешкото общество, планетата Земя, Слънчевата система и т.н. Остана да се изясни основният закон, общ за всички системи. Това, че съществува и не бива да се съмняваме в което. Стига само да се погледнат две достатъчно отдалечени от наблюдателя (човек) системи от микро- и макрокосмоса (атомът и Слънчевата система) и да се сравни как работят. Изобразявайки такава схема, е сложно да се каже веднага структурен модел на Слънчевата система ли е нарисувана или планетарен модел на атома.
Ясно е, че тези две системи явно работят на един и същ принцип – принципът на взаимодействие на две противоположни сили: силата на привличане и силата на отблъскване (отдаване и получаване). Но колкото по-близо се намират системите до човека, толкова по-малко нагледни стават за него общите принципи на устройството и работата на системата. И уж съвсем скрити за хората се явяват нивата „човек” (сложно е да погледнем на самите себе си отстрани) и „общество” (и още по-сложно е да оценим независимо от страна на работата на системата, в която сме непосредствено въвлечени). Затова най-простият начин за човека да узнае и да разбере как е устроен и как трябва да работи (в качеството на съставна част от системата „общество”) – това е да се спуснеш на най-ниското ниво, т.е. вътре в себе си, да погледнеш как е устроено тялото ти и да направиш аналогия, как трябва да бъде устроено човешкото общество.
Човешкото тяло се състои от милиарди клетки. Всяка клетка поотделно е малко егоистично устройство, което се грижи изключително само за собственото си оцеляване: поглъща от обкръжаващата среда хранителни вещества, изхвърля отпадъци и се размножава, продължавайки себе си във времето. Но само щом клетките се обединят в многоклетъчни организми, започват да работят заедно и съгласувано, образувайки едно цяло.
В този случай, работата на всяка клетка се променя – клетката започва да употребява за себе си само необходимите за нормалното й съществуване хранителни вещества, а цялата останала работа насочва за благото на целия организъм. Между другото, тук отново е явен принципът на взаимодействие на две противоположни сили – егоистичните клетки (сила на получаване) работят с цел отдаване на целия организъм (сила на отдаване). Благодарение на такъв принцип на взаимодействие: „Аз работя за всички, а всички работят за мен”, клетките не само получават възможност за задълбочена специализация на функциите си (органи и системи) и повишаване на шансовете си за преживяване, в постоянно изменящи се условия, но и се издигат на качествено друго ниво на своето развитие – многоклетъчен организъм. Придобиват такива свойства като разум и съзнание, които не съществуват отделно за взетата клетка.
Ако някаква си клетка в организма започне да работи само за себе си: консумира много повече от естествените си потребности, изхвърля всичките си отпадъци, където свърне, безконтролно се размножава по свое усмотрение, то тази клетка се нарича ракова. Тя се размножава на себеподобни, постепенно се превръща в раков тумор, организмът се опитва да се бори с нея, ако не се справи с тумора – умира, заедно с него умира и самата ракова клетка с цялото си потомство.
Нека сега от човешкото тяло да се пренесем в човешкото общество, което също се явява единен организъм, състоящ се от клетки (хора). Човешкото тяло трябва да работи като единен и споен механизъм, в който всеки човек трябва да получи това, което му е необходимо, отдавайки за благото на целия „организъм” това, което му е в излишък, трябва точно, качествено и с удоволствие да изпълнява работата си, не трябва да „цапа”, където му попадне, не трябва да нарушава всички възможни закони, както му е угодно.
За съжаление, сега човечеството не работи на такъв принцип. В днешно време хората съществуват на принципа на раковата клетка, където всеки мисли само за себе си (и за роднините си) и нищо наоколо не го интересува.
Когато хората разберат същността на случващото се с тях – че са длъжни да си взаимодействат като един организъм, тогава получават шанс да се издигнат на много по-високо ниво от развитието си (наречете това ниво колективно съзнание) и да придобият допълнителни възможности за максимално комфортно съществуване, за което сега нямаме ни най-малка представа. Така, както животните не разбират какво е това човешко съзнание и какви са неговите възможности.
Интегралният подход помага на човека да си изясни основната си задача – с каква цел е създаден и как да я достигне. Защото ако малък детайл от някакъв голям механизъм разбира предназначението си и функциите си в този механизъм и ги изпълнява, то започва автоматично да се наслаждава на съществуването си така, както целият механизъм не само не оказва върху него негативен натиск, но и всячески способства за по-нататъшното му функциониране.
Също както човекът, намиращ се под въздействие на силите на природата, когато знае, че тези сили му въздействат, и разбира мястото си в системата на тези сили, получава възможност да придобие състояние на най-голям комфорт и хармония.
Ако изобразим човека като заредена частица в електрическо поле (А), то ще стане ясно, че силите на природата, съществуващи неизменно (както законът за привличане), постоянно въздействат върху човека, разгръщайки го в максимално целесъобразно и хармонично положение. И ако човекът се съпротивлява и постъпва както си иска (А), то той ще се окаже в позиция (Б), когато силите не го притискат, а плавно го обикалят от всички страни, носейки му радост и удоволствие.
Тоест променяйки обичайния човешки подход (да подчини себе си на обкръжаващата природа) и научавайки се да съответства на ролята ”на клетките в тялото”, ще променим качествено живота си, веднъж завинаги ще се избавим от проблемите си и негативните въздействия върху нас, от страна на единното мироздание.
