Винаги е приятно да видиш добре възпитано дете. Жалкото е само, че такава възможност се среща все по-рядко и по-рядко. Възпитаното дете прилича на рядка птица, която ти се иска да впишеш в червената книга като стремително изчеващ вид.

Добре възпитаното дете, в стандартното разбиране на думата, е тихо и скромно човече, което казва винаги „добър ден“, „благодаря“ и „моля“, с тих и спокоен глас, дете, което слуша родителите си и не прави нищо без тяхното разрешение. Такова дете, несъмнено е удобно за възрастните, но какво му дава това?

Така се е получило вече, че хващаме детето и насила му внушаваме изкуствени ценности и щампи, които са се загнездили в главите ни. Опитваме се да го натоварим като компютър със стандартни програми за поведение и искаме от него точното им изпълнение.

Ние не знаем друг метод за възпитание, защото самите ние така сме възпитавани и запрограмирани. Живеем по инерция, без да разбираме защо, опитваме се да се занимаваме с какво ли не, само да не мислим за неизбежния край. В резултат на такова отношение към живота достигнахме до там, че целият живот се разваля пред очите ни. Икономиката, държавната власт, семействата – няма на какво вече да се опрем.

Кариерата и общественото положение не струват нищо в очите на подрастващото поколение. Те са прекалено далечни и абстрактни за техните понятия. Те искат прости и достъпни удоволствия сега и не желаят да влагат в бъдещето. Не е очудващо, че цялата съвременна цивилизация живее в настоящето – бъдещето и е неясно, а и да мисли за него не и се иска.

Строгостта и наказанието вече не работят. Озлобено на родителите си и на училището, детето „се затваря в себе си“, в компютърните игри, а когато порасне, наркодилърите или нацистките организации с удоволствие ще го приютят.

Авторитетът на възрастните днес е празен звук. Няма вече авторитети. Нито ръководителите, нито правителствата, нито каквито и да е други „големи“ хора не са достойни за доверие априори. Всеки трябва да заслужи уважение на дело – така възрастните се отнасят един към друг, така и децата се отнасят към възрастните.

Младото поколение не може просто да приеме нашите ценности и да прави „това, което му казват“. Те трябва да преживеят всичко чрез собствения си опит и във всичко да се убедят сами. На този път неизбежно ще има грешки и конфликти, но само така могат да открият тази линия на поведение, която няма да отнесе живота им в застояло блато.

За тях ние сме представители на един друг свят, който те не разбират. А ние, като нямаме нищо друго, се опитваме да им натрапим този свят, макар и самите ние да сме абсолютно недоволни. И когато отивам при някое дете и му казвам: „Аз те обичам, ще ти помогна“ – ние му предлагаме именно онова от себе си, което на него не му е нужно.

Можем да се опитаме да бъдем приятели с тях, да участваме в игрите им, но да приемат нашия опит, нашите мисли, да бъдат такива, каквито сме ние – те не искат. Докато са малки и се намират под нашата власт, ние все още можем да им натрапим нещо си, но пораствайки, те отхвърлят от себе си чуждия на тях живот.

В крайна сметка децата се отнасят към нас по принципа „затвори си устата и си отвори портфейла“. Защото ако ние с всички наши занимания и жизнен опит не можем нищо да им дадем, то за нас остава ролята на обслужващ персонал. Но ако искаме да им помогнем, а не да оставим живота им на самотек, то трябва не да проектираме върху тях възпитанието, което ние сме получили, а да намерим нова система, подходяща за тях. За това трябва да се учим и да търсим.

Децата могат да бъдат обучавани само на това, което им е интересно. А на тях почти нищо от това, което им предлагаме, не им е интересно. Те така не могат, те нямат желание да живеят просто така, те искат да познаят смисъла и причината на всичко, което се случва с тях и около тях. Ние не им даваме това, а само ги готвим да могат някак си да се устроят и да се изхранят.

Трябва да се научим да виждаме света и себе си през очите на детето. Струва си да показваме във филми, в книги как те ни виждат. Нека децата обсъждат това пред камера и да ни го обясняват. И трябва да се съобразяваме с това и в съответствие да изменим себе си. И това е истинска вътрешна революция, която ще ни принуди да се отнасяме с любов към децата.
Трябва да покажем на децата: независимо, че сме различни, ние се стремим да ги разберем и от любов към тях сме готови да изменим нашите взаимоотношения, за да не си отидем просто от пътя им и да не пречим на новото поколение, а да му дадем вяра и сила, да намерим в живота това, което ние не можахме.