Защото, ако ние не усещахме нищо друго, освен животинското тяло, щяхме да съществуваме като животни. Проблемът е, че ни се струва, че в нас сякаш има душа – още някакъв живот, който е „над тялото”. Човекът иска да знае: „За какво живея, защо?”

И макар тези стремежи и въпроси да са ни дадени, за да търсим отговора в системата от закони на природата, ние изграждаме от тях мистика – предположения, които не се основават на нищо. Приемаме ги като основа на нашата представа за целта на живота, за неговия край „тук” и продължаването му „там”.

И тук започва да ни измъчва въпросът: „Ще свърши ли нашият живот или не?” Защото ние чувстваме времето и не сме свързани с настоящия миг – като животните.

Ние мислим за бъдещето и искаме да знаем какво ще се случи в следващия миг! А това вече, е въпрос над природата – тоест за какво живея и какво ще се случи след моята смърт?

И затова, човечеството е изобретило за себе си вярванията и религиите, за да компенсира недостига на знания и факти или по-точно вярата, т.е. недоказуемите предположения.

Дори не си даваме сметка, но това действа на всички нива, и в най-малките неща – във всеки миг, на всяка крачка, във всяка посока и детайл от живота.

Всеки недостиг на факти, аз допълвам с вяра и мисля, че именно така ще бъде! Понякога това се сбъдва, понякога – не, и така преминава целия ни живот.

Във всяка трошичка от нашето съществуване, във всеки момент от времето, движението, пространството и съществуването на реалността, има огромна неизвестна част:

1) причина, спускаща се свише,

2) следствие, предопределено свише,

3) ние, които сме предопределени от причината и следствието в ограничен промеждутък, в който усещаме живота. Затова сме принудени да компенсираме всичко неизвестно с вяра.

И хората вярват, че има висша сила – „дух”, която се облича във всичко съществуващо, дава живот и определя съдбата. Тоест същността на материята се определя от „душа”, която й дава живот.

Така е, защото на нашия егоизъм му се иска да мисли, че принадлежи към вечността. За това няма никакви доказателства, но на нас ни е изгодно да мислим по този начин. Защитната сила на организма няма да ни позволи да се съгласим, че може да бъде иначе.

В противен случай, този живот би станал непоносим. Ако човекът не изпитваше усещането, че е вечен, ако ясно чувстваше, че неговият живот ще свърши – той нямаше да може да живее.

Представете си, че ви съобщят датата на вашата смърт – с това бива зачеркнат целия ви оставащ живот, започвайки от този ден. Защото ти, вече живееш ясно осъзнавайки, че непременно ще умреш – човекът не е способен на това.

Най-естественото усещане, което ни е дадено от природата е, че в нашето тяло се облича душа, която е живяла преди раждането ни и ще живее след смъртта, и че най-важната награда и наказание са в бъдещия свят, а не тук. Ние чакаме, за всички наши днешни усилия, някога да получим награда.

Може дори да не учим човека – той, въпреки това ще мисли така. Ние не можем да се разделим с тези заблуждения по същия начин, както не можем да се избавим от своя егоизъм, докато не се издигнем в света на истината – не, когато умре нашето тяло, а когато умре егоизмът!